И розите се почувствуваха смутени - Малкият принц
Аз 
съм виновен за моята роза ♥ Малкият Принц
(XXI, фрагмент)
Така дребният принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата сподели:
– Ах! … Аз ще рева.
– Ти си отговорна – каза дребният принц, – аз не ти желаех никакво зло, само че ти изиска да те опитомя…
– Разбира се – каза лисицата.
– Но ще плачеш! – каза дребният принц.
– Разбира се – каза лисицата.
– Но тогаз ти не печелиш нищо!
– Печеля – каза лисицата – поради цвета на узрялото жито.
И добави:
– Иди да видиш още веднъж розите. Ти ще схванеш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш довиждане и аз ще ти подаря една загадка.
Малкият принц отиде да види отново розите.
– Вие по никакъв начин не наподобявате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте в този момент такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, сходна на 100 хиляди други лисици. Но аз я направих мой другар и в този момент тя е единствена в света.
И розите се почувствуваха доста смутени.
– Вие сте хубави, само че празни – каза им дребният принц. – За вас не може да се почине. Разбира се, някой елементарен минувач ще намерения, че моята роза наподобява на вас. Но тя сама има доста по-голямо значение, в сравнение с вие всички, тъй като таман нея съм поливал аз. Защото таман нея съм поставял под стъклен капак. Защото таман нея съм пазил с заслон. Защото таман върху нея убих гъсениците (освен две-три, с цел да излязат пеперуди). Защото таман нея слушах да се оплаква, да се хвали или даже от време на време да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна отново при лисицата:
– Сбогом… – каза той.
– Сбогом – каза лисицата. – Ето моята загадка. Тя е доста елементарна: най-хубавото се вижда единствено със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.
– Най-същественото е невидимо за очите – повтори дребният принц, с цел да го запомни.
– Твоята роза ти е толкоз скъпа заради времето, което си изгубил за нея.
– Моята роза ми е скъпа заради изгубеното време… – рече дребният принц, с цел да го запомни.
– Хората са не запомнили тая истина – каза лисицата. – Но ти не би трябвало да я забравяш. Ти ставаш виновен вечно за всичко, което си опитомил. Ти си виновен за твоята роза…
– Аз съм виновен за моята роза… – повтори дребният принц, с цел да го запомни.
От: „ Малкият принц “, Антоан дьо Сент-Екзюпери, превод от френски Константин Константинов, изд. „ Народна юноша “
Инфо: www.webstage.bg
